Искам да ви запозная с един по-различен тип работа в родилно отделение и неонатология, който би бил възможен според мен и в България и неговият успех не зависи основно от парите, а най-вече от вярата в него и желанието за работа на самия медицински екип. Този тип работа включва нов специалист в подпомагането и грижите за новородените и техните семейства – психоаналитика. Този специалист не възпрепятства болничните процедури, не взема мястото на някой друг от медицинските лица, а внася допълваща грижа, която е нужна и помага в работата на всеки от нас, а най-вече на пациентите ни.

Този специалист би могъл да бъде включен само, ако екипът на болницата е решил и приел,че би могъл да започне да работи малко по-различно със своите пациенти. Казвам по-различно и това със сигурност поражда въпроси. Преди трийсетина години във Франция едни от пионерите в тази нова област са били приемани много странно в самото начало, тъй като същината на работата е на пръв поглед граничеща с невероятното. Думите, които отправяме към малките бебета имат значение за тях и това им дава сили да живеят. Твърдение, което много психоаналитици ще кажат днес без колебание, но преди четвърт век не е било така даже и там. Вие сте прави, имате основание да се колебаете, когато чуете това и да си казвате на ум, че това са глупости, че това са измислици, че и без това си имате достатъчно работа. И сигурно така ще бъде още дълго време. Не знам. Но днес искам да ви разкажа малко за този различен тип работа и сами да прецените дали да дадете шанс на подобна практика във вашата работа.

Психоаналитикът е човек, който работи в определена рамка, наречена договор между него и пациента му. Лечението, което прилага, е само чрез думи и е свързано с това да облекчи дадено страдание при съответния пациент. Това страдание винаги е душевно, само че ефектите, които го описват, понякога могат да бъдат чисто соматични. Така например можем да си обясним честите случаи на пациенти, които нямат органична увреда, но въпреки това имат функционално смущение. Много често, думите с които се назове причината за това смущение го лекуват и то изчезва. Само че точните думи, не думите по принцип. Ето с това се занимава психоаналитика, с подпомагането на пациента да намери точните думи, за да облекчи страданието си.

Каква би могла да бъде ползата от такъв човек в неонатологията и в грижата там? Факт е, че медицината се грижи за тялото по принцип, а психоанализата от своя страна се среща с различното тяло на всеки отделен субект. За това говори г-жа Вание, която работи в едно такова отделение в Париж и помага на своите най-малки пациенти да се закачат за живота, да поискат да живеят. Тя казва, че 500-грамовите бебета са изключително бъбриви и казват много неща, стига да има кой да ги чуе. Проблемът в неонатологията е, че там тези бебета са закачени за машини, които да се грижат за тяхното физическо оцеляване, което разбира се е важно, но в тази ситуация също толкова важно е бебетата да бъдат закачени и за човешкия свят. По тази причина г-жа Вание се опира на хипотезата, развита през 1989 г. от Ален Вание, за допускане на субект. За да може едно бебе да се превърне в личност, в човек, то е трябвало някой друг преди това да е допуснал, че така ще стане един ден. И освен това, че начинът, по който говори на това бебе ще бъде воден от тази точно идея за субекта, в който един ден това бебе ще се превърне. Само че какво става с бебетата в кувьози? Те не се свързват с човешкия свят по този начин или поне не в началото на своя живот. В началото за тях има само една машина и често ние се грижим повече за това дали машината работи, отколкото за самото бебе. Дали ще приемем, че бебето е бъдеща личност и дали ще му разкажем как е дошло на този свят и защо е в тази машина, зависи само от нас. Ето това е част от работата на психоаналитика. Разбира се, бебетата не могат да разберат буквално нашите думи, само че те усещат начина по който им ги казваме – тона ни, желанието ни и така ние им помагаме да се закачат и да разберат малко повече за новия свят, в който са попаднали, някои от тях даже паднали.

Думите, в които обличаме нашите страхове, лекуват и това отдавна не е новина.

Как? Искам да ви разкажа за един мой разговор с родилка, чието бебе беше в неонатолгията на друга болница. Тази жена го беше родила преди 3 дни със секцио, преждевременно, беше унила, това беше първото й бебе, тя стоеше в стая с още няколко жени, които бяха със своите бебета и не изглеждаше добре. След кратко представяне започнахме разговор за това, което я кара да се чувства зле. Тя започна с това, че млякото трудно потича от гърдата й, а от едната все още няма нищо. Госпожата ми заразказва как това много я тревожи и как си представя, че би могло да има сериозни последствия за нея, ако не направи нещо. Толкова се беше фиксирала в страха да не получи мастит, че като че ли беше забравила за бебето си. Поинтересувах се от нейната семейна история и от положението, в което се намира сега – къде е бащата на бебето, къде е семейството й. Оказа се, че свекърът на госпожата е във военна болница и бере душа, още един член на семейството й беше починал на скоро, самата тя не беше от столицата и мъжът й пътуваше, за да я вижда. Бебето й беше настанено в друга болница и тя все още не го беше виждала. Поговорихме за тези тежки събития в живота й, за мъката, че нейното първородно дете се бори за живота си и че това е ужасно, в хода на разговора млякото от двете й гърди текна. Тя самата беше слисана и каза: „Цялата съм в кърма“. Какво беше станало ли, аз самата не мисля, че това е чудо. Просто помогнах на тази жена да поговори за най-големите си страхове и да ги назове с думи. Това беше достатъчно.

Това, което прави психоаналитикът в болницата е същото както с родителите, така и с бебетата, така и с медицинския екип. Вие ще кажете, че малките бебета не говорят, какво ще им помогнат нашите думи. Да, малките хора не говорят, само че това съвсем не значи, че нямат нужда да им се говори, за да разберат малко повече за света, в който попадат след раждането. Установено е, че при бебетата, които по медицински показател остават за престой в детско отделение, ако не им се говори, ако не се обръщаме към тях истински като към малки хора, някои от тях се отдръпват от човешкия свят и нямат желание никога повече да общуват, а състоянията, които ги съпътстват в целия им живот са сериозни психични аномалии – аутизъм, психоза. Това може да бъде намалено като риск, ако медицинският екип реши да работи по различен начин – да приеме различен специалист, който наред с тяхната работа - да реанимират физическите тела на бебетата, да реанимира тяхната психика, тяхното желание за живот.

По този повод Катрин Вание споделя в едно свое интервю следното:

Задават й въпрос от списанието: Проучванията показват по ужасен начин, че при преждевременно родените бебета съществува особено голям риск от аутизъм или психоза. Това неизбежно ли е?

Катрин Вание: Определено не! Ако навсякъде се работи по един малко по-различен начин, това би могло да се промени радикално. Но неонатологично отделение, в което не се случва истинска работа с родителите, с бебетата и с целия екип, може да се превърне във фабрика за аутисти...

От списание ELLE: Ако във всеки родилен дом има психоаналитик, невротиците ще са по-малко?

Катрин Вание: Едно нормално раждане не винаги изисква присъствие на психоаналитик! В замяна, представяте ли си какво е раждането на едно дете, без никой да се осмели да ви звънне, за да попита как е минало? Представете си да стоите два или три дни в родилното отделение с плачещи бебета наоколо и, отивайки на друг етаж със стомах, свит на две от Цезарово сечение, да видите едно миниатюрно бебе, привързано на дъното на кувьоз, напълно интубирано, между живота и смъртта.... Вие се връщате сама във вашето легло в родилното отделение, без посещение, без име за бебето, без подарък за раждането. Това е мъчително! При тези условия, повече от полезно е да можете да говорите и да чуете различен глас, далеч от всяко осъждане.“

Думите на г-жа Вание ми напомнят това, което беше написала в една своя статия за раната на родителите, които не могат да се срещнат с бебетата си след раждането. Тя беше написала за срещата си с една майка, силно наранена да види своята малка недоносена дъщеричка в кувьоза и разплакана тази майка възкликнала пред г-жа Вание следното: „Ами това е паяк! Това е ужасно!“ И наистина, малките бебета са сбърчени и плашат понякога родителите си. Само че да се вини тази жена, от това няма полза. Да видите, че собственото Ви дете е така малко и не знаете защо това е така е силна рана по вашия собствен нарцисизъм, няма за какво да се наградите, няма за какво да се зарадвате – това е жестоко.

Разбира се, в работата на отделенията по неонатология и родилно има още много задачи, работата с майките не е лека задача. Тук отново цитирам г-жа Вание по повод на различните майки, с които се среща: „Да, не е възможно. Някои си отиват, други не идват. Или казват: „Вижте, той ме отхвърля”. Но кой кого отхвърля? Мястото на психоаналитика в едно такова отделение се състои също в това да се бори срещу нормата, срещу предразсъдъците. Ние не вярваме в майчинския инстинкт. Всяка майка на недоносено дете е премазана от вината. И има право на това страдание.“

Искам да ви кажа, че работата на психоаналитика не е да дава съвети и да обяснява кое как да стане. Неговата задача е да направи място за най-страшните и ужасни, неприемливи и трудни за говорене въпроси, на които всички ние и нашата психика сме подвластни. Точно заради това от него полза могат да имат не само пациентите, но и самия екип, който да намери за себе си място, където да говори за яда, за неприятните чувства, които провокират даден тип пациенти и заедно да търсите начин как да постъпите в такива ситуации.


Академия за акушерки, Велико Търново – 01.11.2015 г.


Велина Иванова